Десислава Каменова е възпитаник на ПМГ Екзарх Антим I“

Тичаме след вятърни мелници, а някъде някой се моли да застанем на неговата врата и да му се усмихнем ~ Десислава КАМЕНОВА

Десислава Каменова е ученик на ПМГ „ Екзарх Антим I “ - гр. Видин. Завършва право през 2001 година в УНСС - град София и от този момент работи като юрист на свободна процедура. От 2007 година е и посредник, а сега е докторант в катедра „ Реторика “, Софийски университет „ Св. Климент Охридски “, направление „ Невербална връзка “. Писането е най-голямото предизвикателство до в този момент, а актуалните разкази от книгата „ Лукиана “ (ИК Труд) са осъществяване на едно новогодишно заричане, обещано към самата себе си преди осем години - да споделя повече с другите. Надява се, че всеки прочел книжката, ще откри най-малко малко смисъл в написаното. Дълбоко има вяра, че ученето е път към себе си, другите и света.

(Десислава Каменова, фотограф - Виолета Апостолова)

ОБИЧАМ

Обичам да си закупувам цветя. Обичам да пия кафе сама. Обичам да се разхождам сама. Обичам да чувам музика сама. Обичам да пиша, когато съм сама. Не постоянно сама.

Отворих очи. Видях, че през днешния ден е през днешния ден, през вчерашния ден е било през вчерашния ден и на следващия ден ще е на следващия ден. Чух от дълбините на душата си, че има единствено през днешния ден. Не го чух, а излъгах. Написаното е на всички места, накъдето се обърнеш - в рекламните послания; в очите на минаващите хора; във вятъра, който играе с косата ми; в глътката вода; в очите на детето до мен. То напряко ще ти извади очите, набива се на очи и проличава от 100 километра. Очите ни са замъглени от суетата, рутина и някой субект, не запомнил да остави лошото в себе си на безшумно, желае да го покаже на всеки.

Трябваше да пиша за обич. Всъщност аз пиша за нея. „ Тя ” е „ Аз ” и това е началото на всичко друго. Осъзнат нарцисизъм, недодялан елмаз, жило на пчела, гривата на лъв и какво ли още не. Когато ме няма мен, моята любов ще си отиде с мен. Няма да мога да я завещая на децата си, нали? Децата на собствен ред ще откриват всичките й форми и проявления в личния си живот, който няма общо с нашия. Ако съм обичала, обичам или ще обичам - си е мое възприятие, без значение от това дали е споделено или не. Това си остава лично прекарване, което не можеш да извадиш като остаряла рокля и да я сравниш с тази на приятелката си.

Да погледнем на любовта и от тази страна - като най-егоистичното и персонално възприятие. Онова фанатично, животинско, божествено и демонично животинче, което се разхожда под кожата ни. Музика. Автогол. Пълен блокаж. Паднала батерия. Уртикария. Божествена полуда. Триглав дракон. Медуза от древногръцката митология. Триумфален марш. Римската империя. Пожарът в Рим, породен от Нерон. Хитлер в тялото ти. Амброзия. Мъркаща котка. Свенлив взор на тийнейджърка. Руменината по бузите на младежа, който приказва с девойката от предходното изречение. Преяждане. Студена вода в лятна нощ. Първомайски церемониал. Студен душ.

Няма край тази обич, нали? Да я оставим да си почива, през днешния ден въпреки всичко има празник. Честит празник на всички типове обич, които са се родили и ще се родят в сърцата ни! Тя заслужава!

...

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

В душата му беше безшумно. Тихо като в черква. Дълго беше пътувал и доста, което го правеше още по-привързан към дома. Остави куфара си пред вратата. Остана няколко секунди, без да прави нищо. Стоеше пред личната си врата и за първи път се усещаше малко като чужденец. Чужденец в личната си страна и пред личната си врата. Това частично се дължеше на неналичието на напредък в делата му. Осъзнаваше, че задачата, която си е сложил е сложна и резултатът от неуморната му работа ще се усети, когато той, може би, няма да е към този момент жив.

Това е една от чертите на доблестните мъже - не желаят популярност, не чакат почести и имат вяра, че делата им ще доведат до добруването на повече хора, когато тях няма да ги има. Имаше и една друга причина - посвоему приличаше на Дон Кихот, а и обичаше неизлечимо фантазиите си. Спомняше се си с наслада, по какъв начин татко му го пращаше на къси екскурзии в града и по-късно трябваше да споделя какво му е направило усещане. Не осъзнаваше, че това може да бъде и проклинание. Проклятието да си толкоз наблюдателен и бдителен, че светът да е една огромна рана, която пари в теб - всякога, когато виждаш неправда или човешко злощастие. Дали тези, които бяха лишени от природата или от замечтаност, не живееха по-добре? Този въпрос не си го задаваше, а единствено ненапълно им съчувстваше - те не бяха отговорни. Дълбоката набожност също му беше непозната. Беше дете, родено от любовта към две религии, а неговите религии бяха Музиката, Виното и Любовта. В по-късните години щеше да се укорява за това, че не беше дарил с чара си една - единствена жена, а беше флиртувал с толкоз доста. Можеше и да осъзнава, че любовта му е невъзможна спътница, тъй като прекалено много пътуваше. Трябваше да спре, а към момента не можеш. Имаше доста паники в душата му, които не му позволяваха това. Имаше задача - да помогне на повече хора. Кой би схванал това и кой би се съгласил да го дели с една идея, с една цяла страна?

В съвременния свят героите са самотни. Няма ги придворните, които да чакат господаря си да се завърне от борба. Няма ги благородните дами, които шият безшумно пред камината и чакат своя обичан. Има прекалено много изгубени души, които чакат и те не знаят какво. Има прекалено много беднотия и благосъстояние, което се вижда. Има прекалено много средства за връзка, само че прекомерно малко време за това. Всички си приказват, прекомерно постоянно и доста, само че не се чуват. Обичаме родината си, в случай че е богата и мощна, и я напущаме, когато попадне на неприятни управници. Страхуваме се от всичко и всички, а не се вглеждаме в себе си. Връщаме се и оставаме за малко, с цел да не осъзнаем какъв брой доста имаме да наваксваме в елементарните и прозаични неща, които изпълват живота.

Животът е и прозаичност и това е вечността, която не оценяваме. Тичаме след вятърни мелници, а някъде някой се моли да застанем на неговата врата и да му се усмихнем. Та нали ще създадем света едно по-добро място, когато намерим тази врата, на която ни чакат като сбъдната фантазия? Да намериш дома си, това е задачата, която седи пред всеки от нас. Това е една къща, една душа или едни очи - изберете си сами.

(„ Лукиана “, фотограф - Виолета Апостолова)

(Виолета Апостолова - Лети, фотограф)

Виолета Апостолова работи в региона на фотографията, изящната и приложна графика, живописта. Тя е магистър по Семиотика на изобразителното изкуство, Катедра „ Визуални изкуства “, СУ „ Св. Климент Охридски “ - 2012 г. В момента е докторант по „ Методика на изобразителното изкуство “ в същия университет. Участва в разнообразни европейски интернационалните планове и изложения, както и награди в региона на графиката. Нейни произведения са сред изложби в Мадрид, Испания, Халапа, Мексико, Будапеща, Унгария, Виена, Австрия и други Автор на корицата и фотосите в сборника от къси разкази „ Лукиана “.

Избрано от „ Лукиана “, Десислава Каменова, ИК Труд
Текст и фотоси: споделени с общителното подпомагане на Десислава Каменова